В памет на баба ми

Здравейте, приятели на Кошера! Днес се пренесох половин век назад във времето, когато бях малко момиченце и с ококорени очи изучавах света. Най-обичах да се въртя около баба и дядо, толкова интересни неща се случваха при тях! Мама и татко все бяха на работа, рядко ги виждахме, а баба гледаше мен и двете ми по-малки братчета-Пешко и Гошко! Бяха големи сладурчета и аз ги обичах безкрайно! Два-три пъти в месеца баба посрещаше приятелки вкъщи, правеха си нещо като женско парти, където достъпът за мъже беше забранен. Жените пристигаха една по една, като носеха бутилки с вино и ракия, а баба ги посрещаше с китка зад ухото, засмяна до ушите! Храната беше от баба. Помня как тя вземаше изсъхнал хляб, слагаше го върху едни пръчки в тенджерата, наливаше съвсем малко вода и го задушаваше на пара. Ах, какъв аромат се носеше из стаята! Божествен! Слагаше на масата стар чесън, домашно овче сирене, свински кебап от прасето, направен с лук и подправки. Месото от прасето се слагаше в една каца, поръсено със сол, за да не се разваля.Тогава още нямаше хладилници по магазините. Вадеше и туршия. Понякога правеше и любимия си качамак, който и на мен ми беше вкусен, особено като му сложех сирене и го направех на топче! Баба посрещаше приятелките си в блажната стая. Наричахме я така, защото беше боядисана с блажна боя и когато стените потъмняваха от саждите на печката, се измиваха със сапун и после се минаваха със сух парцал и ставаха като нови! Бабите се настаняваха около масата, в добро здраве и настроение, чукаха се за наздраве, пускаха пикантни закачки, а аз се снишавах, седнала незабелязано на пода. Те винаги ме виждаха и се опитваха да ме изгонят, че разговорите не били за деца, но аз не се предавах! Казвах, че си пиша домашните и изобщо не ги чувам!🤣Не можеха да излязат наглава с мен и накрая спираха да ми обръщат внимание. Разменяха си някакви клюки за мъже, кикотеха се, а аз им се чудех на акъла, да не би да са деца, че се държат като в детската градина! А бабите си хапваха сладко, сладко, надигаха чашките и гласовете им ставаха все по-високи и кресливи. След известно време настъпваше пауза, някоя баба се сещаше за умрял неин близък човек, и започваше да плаче и да нарежда, все едно пее. Другите в хор започваха да пригласят, и се получаваше една злокобна какафония, която неизбежно ме разплакваше и мен. Сълзите ми се стичаха, и в същото време ми беше тъй хубаво, че и аз участвам, че още по-силно плачех! И досега в главата ми звучи този плач, няколко жени едновременно, после продължава само една да пее и нарежда жални слова, и една по една се включват пак всичките. Струваше ми се, че те плачат някак артистично, заучено, докато аз се раздирах от рев съвсем непринудено и непрофесионално, от сърце и душа!Лека-полека вечерта настъпваше и идваше време приятелките да се разделят и всяка да потегли към дома си. Много се учудвах, когато ставаха от столовете, те се олюляваха и не можеха да ходят! Аз се плашех и отново заплаквах, като казвах на баба, че не искам тя да умре, а всички избухваха в смях! Не разбирах какво смешно съм казала, както не разбирах, че всички са си пийнали порядъчно и това е причината да се олюляват! Не съм ги съдила, не ги съдя и сега! Те живееха тежък живот, с много работа, задължения, и са имали нужда да изпуснат парата, за да не прегорят!❤️Спи спокойно вечния си сън, мила бабо! Никога няма да те забравя!😢

For the best experience view this post on Liketu